Р Е Ш Е Н И Е

             

                                    гр.Русе, 17.11.2017 г.

      В ИМЕТО НА НАРОДА

РУСЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, XIII – ти граждански състав, в открито заседание на осемнадесети октомври през две хиляди и седемнадесета година, в състав:

                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ивайло Йосифов

при участието на секретаря Дарина Илиева, като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 3775 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявените искове са с процесуалноправно основание чл.422, ал.1 от ГПК и материалноправно такова – чл.327, ал.1 от ТЗ и чл.86, ал.1 от ЗЗД.

Ищецът „Топлофикация Русе” ЕАД твърди, че ответницата К.П.В. *** купувач на доставяната за периода от 21.05.2016 г. до 20.01.2017 г. топлинна енергия в собствения й имот в гр.Русе, пл.”Свобода” № 7, вх.1, ет.5, с абонатен № 05005900830, за цената на която енергия и за услугата дялово разпределение били издадени 6 бр.фактури на обща стойност 456,81 лева. Твърди, че ответницата не изпълнила задължението си да заплати дължимата цена в срок, поради което претендира и мораторна лихва в размер на 4,14 лева за периода от падежа на задължението по всяка фактура до 02.04.2017 г. Поддържа, че за посочените суми се снабдил със заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, издадена по ч.гр.д. № 5406/ 2017 г. по описа на Районен съд - Варна, срещу която ответницата възразила в срок. Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено вземането му по издадената заповед за изпълнение. Претендира разноските по заповедното и исковото производства.

В срока по чл.131, ал.1 от ГПК ответницата К.П.В., чрез процесуалния си представител, е депозирала писмен отговор, в който оспорва предявените искове. Твърди, че количеството топлинна енергия, чиято цена ищецът претендира, не й е било реално доставено. Сочи, че топлинната енергия представлява движима вещ по смисъла на чл.110, ал.2 от ЗС, а договорът за доставката й е всъщност договор за търговска продажба, по който плащането на цената е обусловено от предаването на стоката. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявените искове. Претендира направените деловодни разноски.  

Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства и доводите на страните, намира за установено следното:

Законът придава на енергията качеството движима вещ – чл.110, ал.2 от ЗС. Тъй като тя е и родовоопределена вещ, то спрямо нея приложение ще намерят правилата на чл.24, ал.2 от ЗЗД. По тази причина следва да се приеме, че продадено ще бъде такова количество енергия, каквото е измерено на границата на собственост, която при договор, сключен с битови клиенти, представлява последната спирателна арматура преди разпределителната мрежа на сградната инсталация. Според легалната дефиниция по § 1, т.14 от ДР на Наредба № 16-334 от 6.04.2007 г. за топлоснабдяването, понятието "разпределителна мрежа" е системата от топлопроводи и съоръжения към тях, разположени след границата на собственост между топлопреносното предприятие и клиентите като в сгради - етажна собственост, тя е елемент от сградните инсталации.

Обстоятелството, че спрямо договора за продажба на топлинна енергия се прилагат правилата на ЗС, ТЗ и ЗЗД обаче не изключва приложението на специалните норми по Закона за енергетиката и Наредба № 16-334 от 6.04.2007 г. за топлоснабдяването. Тук следва да се съобрази принципа, според който специалният закон изключва приложението на общия закон (lex specialis derogat generali). Такива специални правила, уреждащи определянето по изчислителен път на количеството топлинна енергия при неосигурен достъп, се съдържат в чл.70, ал.4 – ал.6 от Наредба № 16-334 от 6.04.2007 г. Според тях на на клиентите, неосигурили достъп за отчет, за всички отоплителни тела в имота се начислява енергия по реда на т.6.5 от приложението по чл.61, ал.1 (т.е. от Методиката за дялово разпределение на топлинната енергия в сгради - етажна собственост) като за отоплителни тела без уреди. Разпоредбата на т.6.5 от Методиката предвижда, че за сгради - етажна собственост, в които има отоплителни тела без уреди за индивидуално отчитане, се прилага екстраполация по максимален специфичен разход на сградата. Макар в чл.70, ал.4 от Наредбата да липсва съответно препращане към т.7.3.2 от Методиката, която се отнася до дяловото разпределение, извършвано чрез индивидуални топломери, а не чрез топлоразпределители, то самата цитирана разпоредба предвижда, че при неосигуряване на достъп за отчет на индивидуалния топломер се прилага същия изчислителен способ за определяне на количеството топлинна енергия, както и при липса на индивидуален топлоразпределител, а именно екстраполация по максимален специфичен разход на сградата. Изрично е уредена и възможността клиентите, неосигурили достъп, да поискат допълнителен отчет и преработване на изравнителната сметка по реда на чл. 70, ал.5 от Наредбата. В случая се поставя въпросът осигурила ли е през процесния период ответницата достъп до имота с оглед отчитане показанията на топломера и кой носи доказателствената тежест за установяване на това обстоятелство.

Съдът намира, че твърдението на ищеца, че през процесния период такъв достъп не е бил осигурен е твърдение за отрицателен факт, поради което и на основание чл.154, ал.1 от ГПК в тежест на ответницата е да установи, че всъщност такъв достъп е бил осигуряван. Обстоятелството, че през същия период имотът не е бил ползван не освобождава ответницата от задължението й по чл.70, ал.2 от  Наредба № 16-334 от 6.04.2007 г. и чл.12, т.2 от Общите условия да осигурява безпрепятствен достъп до него за отчитането на средството за измерване (апартаментния топломер). Ако ответницата е искала да се освободи от това задължение и свързаните с него неблагоприятни правни последици (служебно начисляване на топлинна енергия) е могла да се възползва от възможността по чл.17, ал.1 от Общите условия на ищеца като подаде до последния заявление за временна необитаемост на жилището, при което за ищеца щеше да възникне задължението да не начислява енергия за отоплителни тела за посочения в заявлението период (не повече от една календарна година).

От заключението на вещото лице става ясно, че в сградата, където се намира топлоснабдявания имот, е въведена система за дистанционно отчитане на водомерите за битова гореща вода и апартаментните топломери. Установено е, че водомерите на ответницата имат модули за дистанционен отчет и показанията им кореспондират с последните начисления от страна на ищеца на количества битова гореща вода. При апартаментния топломер обаче такъв модул не е бил монтиран, въпреки съществуващата техническа възможност за това. Съдът намира, че задължение на ответницата е било да осигури монтирането на такъв модул, а в противен случай да осигурява физически достъп до имота за визуален отчет на топломера. Доколкото няма доказателства това задължение да е било изпълнено, а напротив, твърди се само, че имотът е бил необитаем, то ответницата сама е станала причина количествата топлинна енергия през процесния период да бъдат не измервани, а определяни изчислително - по реда на т.7.3.2 от Методиката, чрез екстраполация по максимален специфичен разход на сградата. Както сочи обаче вещото лице, този подход не е бил приложен, тъй като при него дължимата цена за топлинната енергия би била в още по – висок размер от тази, която се претендира по делото.

Така дори и ответницата реално да не е потребила претендираното количество енергия, то предвид неизпълнението на задължението за осигуряване на достъп за визуален отчет на показанията на топломера, същата ще дължи заплащането на тази цена сега като впоследствие за нея ще възникне правото по чл.70, ал.6 вр.ал.5 от Наредба № 16-334 от 6.04.2007 г. и чл.43, ал.3 вр.ал.2 от Общите условия да депозира рекламация пред ищеца като поиска извършването на реален отчет и преработване на изравнителната сметка, което следва да стане в тримесечен срок от получаването на сметката от нея, респ. от упълномощено лице. При липса на други задължения към ищеца, на ответницата ще бъде възстановена цената на служебно начисленото количество топлинна енергия през процесния период – чл.45 от Общите условия, ако същото надхвърля реално измереното такова към края на отоплителния сезон. По изложените съображения предявените искове се явят основателни и следва да бъдат уважени.

С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени направените деловодни разноски, включително тези в заповедното производство – т.12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, в общ размер 450 лева. Юрисконсултското възнаграждение за ищеца за заповедното и исковото производства е определено в минималния размер по чл.25, ал.1 и чл.26 от Наредбата за заплащането на правната помощ

Мотивиран така, съдът

                                      Р    Е   Ш   И :

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на К.П.В., с ЕГН **********,***, че дължи на „Топлофикация Русе” ЕАД, с ЕИК 117005106, със седалище и адрес на управление гр.Русе, ул.”Тец Изток”, представлявано от изпълнителния директор Севдалин Желев Желев, сумата от 456,81 лева, представляваща цената на доставената и разпределена топлинна енергия за периода от 21.05.2016 г. до 20.01.2017 г. по 6 бр.фактури, сумата от 4,14 лева – сбора на мораторната лихва върху задълженията по всяка фактура за периода от падежа на всяко от тях до 02.04.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда - 03.04.2017 до окончателното й изплащане, за които вземания по ч.гр.д. № 5406 по описа за 2017 г. на Районен съд – Варна е издадена заповед № 2888/ 25.04.2017 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК.

ОСЪЖДА К.П.В., с ЕГН **********, да заплати на „Топлофикация Русе” ЕАД, с ЕИК 117005106, сумата от общо 450 лева – деловодни разноски в исковото и в заповедното производства.

Решението подлежи на въззивно обжалване пред Русенския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването на препис от него на страните.

                             РАЙОНЕН СЪДИЯ: /П/